РОДОХИПОКСИС (RHODOHYPOXIS)

сем. Родохипоксисови

Описание:

Ако на това очарователно невисоко алпийско растение се предоставят необходимите за растеж условия, ще цъфти от края на пролетта до края на лятото. Независимо от африканския си произход, то не е толкова нежно, както ни уверяват някои справочници. Изисква защищено от ветровете място. Може да се засади в леха в алпийски тип градина, в голям контейнер заедно с други растения или в саксия. Изисква богата на хумус неваровита почва или компост с добавка от едрозърнест пясък. Повърхността на почвата се засипва с парченца гранит и през периода на растеж, през сухия сезон, растението се полива.

Родохипоксис Баури — R.baurii

Родина - Лесото, където расте в Драконовите планини.

Видове - 'Ruth' (бели цветове), 'Fred Broome' (розови цветове), 'Pictus' (бели цветове с розово) или 'Tetra Red' (червени цветове). В търговската мрежа често се предлагат смеси от сортове с бели, розови и червени цветове. Височината е 15 см. Цветовете са с диаметър 2,5 см, на тънки цветоноси над розетки от тесни мъхести листа. Три листенца във вътрешността на околоцветника скриват "окото" на цвета.

Месторазположение: добре дренирана, камениста неваровита почва и слънчево място.

Засаждане: През април-май, на дълбочина 5 см, на разстояние 10 см. Височината на растението е 5 см.

Грижи: Най-голямата опасност за родохипоксиса е измръзването през зимата. Ако през зимата падат обилни снеговалежи, растението трябва да се покрие със стъкло. Без защита издържа температури до -15 градуса.

Размножаване: чрез делене през есента.

Семейство хипоксисови (Hypoxidaceae)

Семейството включва 8 рода и около 150 вида треви - повечето от които, разпространени в южното полукълбо и тропическа Азия. Особенно разнообразни са представителите от Южна Африка. Тук са обособени немногобройни видове на ендемични родове като родохипоксис (Rhodohypoxis, 6 вида), емподиум (Empodium, 10 вида)

павридия (Pauridia, 1 вид)

спилоксена (Spiloxene, 23 вида)

саниела (Saniella, 1 вид). В Африка има най-голямо видово разнообразие. Там е ареала на най-големия род в семейството — хипоксис (Hypoxis, 100 вида) .

Има видове, които растат също и на Маскаренските острови, в Япония, Южна и Юго-Източна Азия, до островите Тайван, Филипините, Австралия, Нова Зеландия и Тасмания, на двата континента Америка (от Атлантическото крайбрежие на САЩ през Мексико до Уругвай), във Вест-Индия. Останалите 2 рода — молинерия (Molineria, 5 вида)

и куркулиго (Curculigo, 5 вида)

са обитатели на тропическите области на двете полукълба. Куркулигото има представители в Южна Азия, до Филипините и Ява, среща се на Сейшелските острови, в тропическа Америка и Вест-Индия, един вид е разпространен в тропическа Африка. Молинерията е широко представена в Юго-Източна Азия, до Нова Гвинея и на Азиатския континент до Източните Хималаи (щата Сикким, Индия) и Юго-Западен Китай (Юннан), а в Африка липсва.

Хипоксисови са растения без надземни стъбла, треви с прикоренови или розетъчни листа. Много от тях са геофити, чиито надземни части израстват за съвсем кратко през дъждовния сезон. Видовете хипоксисови или имат вертикално удебелено коренище, което ежегодно формира на върха си нова листна розетка, или образуват истинска туникатна грудколуковица, която нараства ежегодно върху сбръчканата грудколуковица от предишната година. Издълженото вертикално коренище е характерно за родовете хипоксис, куркулиго, молинерия; по-плътно и набито е коренището при видовете родохипоксис и саниела. Грудколуковица формират и някои американски и австралийско-новозеландски видове хипоксис, африканските родове емподиум, павридия и спилоксена. Обвивката от старите листни влагалища, обгръщащи подземните органи могат или да се срастнат с грудката, или напълно или частично да се отделят от нея. Понякога тази обвивка отсъства и грудколуковицата е оплетена само от корени. Корените на хипоксисови не се разклоняват, обикновено са къси, но понякога могат да проникнат на дълбочина до 15 см в почвата, за да достигнат до влага в по-дълбоките почвени пластове. Листата са приседнали или с дръжки, често с изпъкнали жилки, понякога натрупващи хранителни запаси, от издължено-яйцевидни до ланцетни и линейни, цели или рядко с извити назад зъбчета по краищата. Резервоарите със стъпаловидна перфорация се намират единствено в корените. При много от видовете в листата има слизести канали, разположени над резервоарите или разсеяни в мезофила, в който се срещат също и клетки с рафиди — игловидни кристали.


Гроздовидното или неправилно чадърообразно съцветие или единичните цветове израстват на цветоноси с различна дължина, понякога много къси. При молинерията съцветието е главесто, с множество прицветници. Цветовете са актиноморфни, двуполови. При един от африканските видове куркулиго горните цветове в съцветието могат да бъдат функционално мъжки. Околоцветника е жълт, бял или червен, състои се от 6 почти еднакви или различаващи се (родохипоксис) сегмента, в основата срастнали в тръбичка (павридия, родохипоксис, саниела) или свободни (останалите родове); сегментите на околоцветника са издължени (цветовете приличат на звездички). Тичинките са 6 или 3 (павридия), прикрепени към основата на околоцветника. По строежа на тичинките, родовете от семейството се раделят на две групи. При молинерията, емподиума, родохипоксиса и саниелата нишката се съединява с прашниковата торбичка отзад на външната страна. Мястото на свързването е силно удебелено и тичинката изглежда различно отвътре и отвън. При останалите родове прашниковата торбичка е симетрична в напречно сечение и се съединява с нишката във вдлъбнатината между нея и базалните части (подвижна прашникова торбичка). Прашниковите торбички се отварят от продълговати отвори интрорзно, екстрорзно или латрорзно. При някои видове (емподиум) е изразен свързващия елемент, а понякога прашниковите торбички са отворени на върха (куркулиго). Прашниковите зрънца са еднородни, с тънка прекъсната обвивка. При хипоксисови завръзът е долу, с 3 или с 1 гнездо (емподиум, спилоксена), с малко или много анатропни или хемитропни семезачатъка. Стълбчето е главесто или с 2 — 3-делно близалце. При някои видове хипоксисови (родохипоксис, куркулиго, емподиум) завръза има характерен израстък. Той представлява дълго цилиндрично образование на върха на завръза, благодарение на който завръза и останалите части на цвета са разделени една от друга, околоцветника е изнесен нагоре, а завръза остава скрит в листното влагалище и понякога даже под почвата, като по този начин е допълнително защитен от неблагоприятните условия. Плодът е семенна кутийка. При куркулигото и някои други видове плодът е месест и не се отваря. Семената са тъмни, кръгли, крехки, с обилна ендосперма, с изпъкнали ръбове и съхраняваща се дръжка, покрити (включително и дръжката) с тъмна обелка. Обелката на семената е почти гладка (при някои видове куркулиго) или, най-често с релеф (ошипени, брадавичести). Това е систематичен признак за определяне на видовете. При емподиума семената са снабдени с присеменници.

Много хипоксисови са ксерофилни растения. Срещат се на открити слънчеви места с ниски треви, на бедни почви - по скалисти или каменисти места, на силикатни и песъчливи, както и на обветрените участъци на планинските склонове, на височина над 3000 м над морското равнище. По-рядко могат да се срещнат по сенчести и влажни места, по крайбрежията, понякога в засолени блата – по влажните песъчливи участъци, по затревените брегове на реките, сред торфени житни насаждения и дори в малки пресъхващи водоеми. Някои видове образуват големи масиви. Спилоксената и павридията растат в области със зимни валежи и именно тогава е техния активен период на растеж, а през лятото са в състояние на покой. Саниелата и родохипоксиса са разпространени в области с летни валежи и завършват жизнения си цикъл през лятото; те цъфтят и плодоносят през ноември-февруари. Видове хипоксис и някои други родове, растящи на открити места, с недостиг на влага, складират вода в грудките си. По периферията си, грудките имат мека тъкан, съдържаща слизести канали, запълнени с жълт сок. При някои видове хипоксис те достигат диаметър 10 см. Грудките държат здраво растението в почвата при силни ветрове и му помагат да преживее честите пожари. Растенията, разпространени по по-влажните места обикновено развиват неголеми грудки, без водосъхраняваща тъкан или нямат изобщо грудки, като някои влаголюбиви видове спилоксена. От природните условия зависят също размерите на листата, дали ще са мъхести, като защита за излишно изпаряване. Много мъхести и тесни, почти нишковидни са листата на повечето ксерофитни видове.

Хипоксисови са кръстосано опрашващи се растения. При родохипоксисите вътрешните сегменти на околоцветника, за разлика от външните, имат дълги люспи, извити навътре – към цвета така, че закриват гърлото на околоцветника и цвета изглежда като сляп, недостъпен за насекомите. Но именно благодарение на тези извити люспи, разположени на различни нива и над всеки външен сегмент на околоцветника, се получават малки странични отвори, през които насекомите проникват. Интересни наблюдения за опрашването са описани във «Флората на Южна Африка» от Р. Марлот (1915). Цветовете на звездовидния хипоксис (Нуpoxys stellata), опрашвани от бръмбари, имат окраска от жълта до бяла и нерядко - по-тъмна, кафява или черна среда, а в самия център на някои екземпляри е разположено зеленикаво петно с метален оттенък. В резултат на интерференцията на светлинните лъчи, проникващи в зърнестата маса, се получава зелен оттенък на цвета. Този оттенък привлича насекомите.

Цветовете на много хипоксисови се отварят само през слънчеви дни, благоприятни за опрашване. В отворените цветове проникват дребни пчели и други неголеми насекоми, привлечени от отделяната в основата на цвета сладка течност. Насекомите пълзят както по близалцето, така и в основата на тичинките, пренасяйки по този начин прашеца. При някои хипоксисови, например американския приседнал хипоксис (Н. sessilis), израстват клеистогамни дребни цветове, които изобщо не се отварят.

Разпространението на семената се определя от положението на цветовете на растението. Ако завръзът е без израстък и цвета се развива на изправен цветонос, сформираната семенна кутийка се отваря обикновено отгоре и прецъфтелият околоцветник пада настрани, а семената постепенно падат от полъха на вятъра или при движението на минаващите животни. При видовете с израстък на завръза, скрит в листното влагалище близо до повърхността на почвата, с узряването си крехките семенни кутийки се повдигат над влагалището на издължаващия се цветонос и се разпадат на части, падащи на земята заедно със семената. При извития родохипоксис (Rhodohypoxis deflexa), по наблюдения на О. М. Гилярд и Б. Л. Берт (1978), семенната кутийка се разпуква на върха, а след това всяка нейна част се разделя на три, освобождавайки по този начин семената.

При някои видове с дълъг израстък на завръза, семенните кутийки нарочно са скрити в повърхностните слоеве на почвата. При растенията с влажно местообитание свободното разнасяне на семената е заместено и и са изработени приспособления за засяването в близост до майчиното растение. Дръжката на цвета при тези растения се огъва надолу, и завръза, а след това и плода с лекота се разпукват по повърхността на блатистата почва. Това се наблюдава при стелещия се хипоксис (Hypoxia decumbens) и други американски видове хипоксис, при павридия, видове спилоксена, родохипоксис. Сочните и сладникави на вкус семенни кутийки на молинерията могат да бъдат изядени от някои гризачи, които също помагат за разпространението на семената.

Семената на хипоксисови са много леки и без да се мокрят, могат да плават по вода, което също е начин за разпространение.

Семейство хипоксисови не се откроява с разнообразие на формите. Най-често срещаните и широко разпространени в целия ареал на семейството са видовете от рода хипоксис (Hypoxis) — невисоки, обикновено мъхести треви с жълти или бели цветове в съцветия, които наподобяват гъшия лук. Развиват от 6 до 20 листа, от почти нишковидни или линейни при повечето, до доста големи при някои видове, достигащи дължина 50 см и ширина 6 см. Листата обикновено са с копринен, гъст или рядък мъх. Цветовете израстват преди листата или едновременно с тях.

Втория по големина род - спилоксена (Spiloxene) е разпространен само в юго-западната част на Капската област. Това са грудколуковични невисоки треви с доста месести, тесни или израстващи по двойки, голи листа и съцветия от оранжеви, жълти или бели цветове. При някои видове, растящи по сенчестите места или в блатата, листата са тънки и по-широки, а грудколуковицата е заменена от система от удебелени корени.

Към африканския род родохипоксис (Rhodohypoxis) също спадат дребни треви с издължено-грудковидни коренища, обвити в белезникави остатъци от стари листа. Цветовете са бели, розови или червени, единични или по двойки, на доста по-дълги от листата цветоноси. Родохипоксисите често могат да се срещнат на големи популации, разпределени по микроместообитание. Милиони екземпляри обитават сухите участъци по скалистите склонове на планините в района на разпространение на родохипоксис Баури (R. baurii). Плътен килим от хоризонтални листа, над които се открояват розовите или червени звездовидни цветове, се образува в блатистите райони от извития родохипоксис (R. deflexa). Явната привързаност към течеща вода кара красивия родохипоксис (R. milloides) да се заселва в близост до течащи водни източници. Огромен брой екземпляри на червеникавия родохипоксис (R. rubella) се срещат в пресъхналите водоеми; цветовете му стърчат над водата, заливаща местностите по време на дъждовния сезон, или израстват в плитко наводнени участъци, пресъхващи по време на плодоносенето, и тогава по голата почва остават да се виждат само листните розетки. В Драконовите планини видове родохипоксис могат да се срещнат до 3200 м над морското равнище. Окраската на венеца им варира в рамките на всеки вид и освен това, може да се изменя с възрастта при отделни екземпляри от чисто-бяла до розова и ярко-червена. Популации от такива разноцветни растения е необикновена и красива гледка. Понякога популяциите се разделят на отделни цветни петна, което е предопределено от характерното за родохипоксиса вегетативно размножаване с помощта на подземни разклонения. Разклоненията развиват на върха си нови растения, след което загниват и умират, като отделят новото от майчиното растение.

Саниелата (Saniella) е род, наскоро отделен от родохипоксиса, представен във флората на Южна Африка от един единствен вид – пролетна саниела (S. verna). Това е планинско растение, подобно на белия шафран, с подземно вертикално коренище и единични бяло-жълти цветове. Околоцветника му се извисява на 2 — 5,7 см височина, на дългия израстък на завръза.

Емподиума (Empodium) е също чисто южноафрикански род, разпространен от Капската област до Натал и Южен Трансваал. Причислените в рода неголеми треви с туникатна грудколуковица растат единично или на неголеми туфи, като ежегодно формират от един до няколко листа и по 2 — 3 жълти цвята. Дългите прашникови торбички и семена с израстък са характелен признак за рода. Еднолистният емподиум (Е. monophyllum) развива по един лист на грудколуковицата си и цъфти до появата му.

Куркулигото (Curculigo) и молинерията (Molineria) са коренищни треви с дръжковидни едри листа и жълти или бели цветове. При куркулигото цветовете са най-често единични, а завръза често е с израстък. Прашниковите торбички са симетрични в напречно сечение, а семената са с почти гладка обвивка. Молинерията е много близка до куркулигото. Характеризира се с гъсти, понякога главести съцветия с прицветници, закръглени на задната част прашникови торбички, месести плодове и брадавичести или гладки лъскави семена. И двата рода са широко разпространени в тропическите райони, но са представени от неголям брой видове.