Ariocarpus fissuratus

Превод от книгата на В. Хаберман «Кактуси» — 77, 1, 7-10


Някъде в средата на миналия век Д-р Енгелман изследвал растения, донесени от участниците в геоложката експедиция „Емори” в района на американско-мексиканската граница. Вниманието му било привлечено от особен вид кактуси, събрани в долината на река Рио-Гранде-дел-Норто в областта Биг-Бенд. До този момент Енгелман не бил виждал подобни растения, въпреки че от много години изследвал кактуси. Доктор Енгелман е немски лекар, преселил се в Сан-Луис, известен с пристрастието си към ботаниката и особено към растенията от пустините на американския юго-запад. Негова е заслугата за описването на много кактуси, разпространени в Тексас, Ню-Мексико, Аризона и Калифорния. Енгелман приел първоначално въпросните кактуси за мамиларии и през 1856 г. публикувал описанието им под името
Mammillaria fissurata, въпреки че през 1856 г. привел растенията в рода Anhalonium Lem. и били наречени Anhalonium fissuratum. Този род е описан от Лемер през 1839 г., но година по-рано Шайдвайлер установил рода Ariocarpus, макар за известно време неговото предложение да било забравено, заради авторитета на Лемер. През 1394 г. Карл Шуман отново заговаря за рода Ariocarpus и прехвърля в него разглежданите растения, които получили името Ariocarpus fissuratus. С това таксономическата история на вида не завършва.

През 20-те години на ХХ век рода
Ariocarpus е изучаван от немския ботаник Алвин Бергер. Той достига до заключението, че е целесъобразно да се отделят в отделен род ариокарпусите с ареоли, превръщащи се в надлъжна бразда, от която в последствие израства цвета. Новия род е наречен Роузокактус, в чест на американския ботаник-кактолог Роуз. Така А. fissuratus се превърнал в Roseocactus fissuratus (1925 г). Новия таксономичен вид не бил подкрепен единодушно. През това време Бритън и Роуз се занимавали с разработката на правилната систематика и номенклатура, публикувана в книгата «The Cactaceae», където на растението било дадено името Ariocarpus fissuratus (1923 г.).

През 1946 г., при ревизията на рода
Ariocarpus, Маршъл предложил А. fissuratus да се включи в подрода Roseocactus, като се запази родовото име Ariocarpus. Бакеберг се съгласява изцяло с Бергер и в монографията му фигурира Roseocactus fissuratus.

В края на 50-те години на миналия век ариокарпусите били изучавани много подробно от американския ботаник Едуард Андерсън. Той стига до извода, че отделянето на самостоятелния род
Roseocactus е необосновано, и е по-целесъобразно да се съхрани само рода Ariocarpus, в който препоръчвал да се включат и растения от рода Неогомезия. Буксбаум и Франк приемат тази гледна точка, за което свидетелства публикацията им «Die Kakteen», но подобно на Маршъл, запазват името Roseocactus като подрод. След като се доказва, че A. lloydii е само разновидност на А. fissuratus, Андерсон и Франк именоват първото растение, описано от Енгелман Ariocarpus fissurafus var. fissuratus.

Ariocarpus lloydii е описан през 1911 г. от Роуз. Бергер го включва в своя род Roseocactus, и Бакеберг запазва името Roseocactus lloydii. Маршъл препоръчва растението да се приеме за разновидност, с името Ariocarpus fissuratus var. lloydii. Това име е споменато и в публикацията на Крайнц. Двете разновидности наистина имат много общи черти. Твърди се, че има и преходни форми. При тези разновидности, цветовете и семената са много подобни, а също и семенаците. На практика плодникът е също еднакъв. Двете разновидности имат еднакви хромозоми, както по брой (11), така и по вида еднотипни хромозоми. Химическият анализ показва, че съдържат еднакви алкалоиди: горденин и N-метилтирамин. Всички тези данни свидетелстват за много близко родство между двете растения и показват, че наистина трябва да се разглеждат като две разновидности от един вид.

За A
. fissuratus var. fissuratus са характерни отчетливите странични бразди по повърхността на папилите, които обикновено са с триъгълна форма и са сравнително плоски. Самата повърхност на папилите е покрита с мрежа от бразди. Областта на разпространение на тази разновидност е долината на Рио-Гранде-дел-Норте, западно от река Пекос, т. е. територията в западната част на Тексас.

A. fissuratus var. lloydii може да се разпознае по отсътствието на странични бразди по папилите. Самите папили са ромбовидни и леко сводести, повърхността им не е така набраздена, и е разделена от централна бразда, която обикновено не достига до края на заострените папили, а е запълнена до някъде с власинките на ареолите. Това растение не е така плоско, както А. fissuratus, а по-скоро полусферично. В родината си var. lloydii достига по-големи размери от var. fissuratus. Фрич пише, че по време на пътешествието си в Мексико е срещал необикновено едри екземпляри на A. lloydii var. mayor. Бакеберг описва Roseocactus intermedius с неизвестен произход, който се различава от var. lloydii единствено по това, че централната бразда достига до края на папилите и е запълнена с власинките на ареолите. Става дума за много изменчив признак, който не може да е причина за отделяне в самостоятелен вид и даже разновидност – това е само форма.

Var. lloydii се различава не само по някои морфологични особености на папилите, но и по мястото на произход, което е в мексиканския щат Коауила, т. е. по на юг от областта ва разпространение на var. fissuratus.

Двете разновидности се срещат преди всичко, на добре дренирани варовикови възвишения. Областта на разпространение се характеризира със сух и топъл климат. Зимата е напълно суха, без студове и валежи. Най-горещо е в края на пролетта и началото на лятото, когато температурата може да достигне до 65°. В разгара на лятото от Мексиканския залив идват проливни тропически дъждове до септември. За този период падат много дъждове — 250-260 мм/кв.м, което доста понижава дневната температура. Това е и най-важното условие за вегетацията на ариокарпусите, които поглъщат много вода и правят бутоните за есенния цъфтеж.

В домашни условия са много подходящи за отглеждане в мини-парник, с ниска относителна влажност на въздуха, а през лятото - с температура до 55-60°. През юли и август растението се полива обилно, а през останалата част от годината растенията могат да се оставят без поливане. При отглеждане на присадка, поливането трябва да се увеличи, в зависимост от изискванията на основата. Най-подходяща основа за присадка за А. fissuratus са хибридните видове ехинопсиси или
Eriocereus jusbertii. Семенаците растат много бързо, присадени върху перескиосис.